Изсъхнал пън насред тъмната гора стои,
до него разцъфтяла роза с красота света пои.
Пънът свенливо към розата поглежда,
тя в отговор повдига закачливо вежда.
Изпуква пънът, олющва си от свян кората,
нима на него точно ще намигне тя в гората?!
Че всяка жива твар, що мине покрай алените ù листа,
от красотата ù замайва се и посдвирва със уста.
И всеки, що я зърне, копнее да я има,
а розата отвръща с поглед, хладен като зима.
Но ето че на тоз нещастен и самотен пън
тя смутено се усмихва, сякаш всичко туй е сън. ...