Безкрайни дни край мен минават,
но пак на прага съм, стоя.
Дали с надежда ме даряват
или обсипват ме с тъга.
Опитвам бавно да прекрача,
напред със мисъл за промяна.
Сълзите спирам и не плача,
с ръце покривам всяка рана.
Направих стъпка, после втора,
почувствах нежен аромат.
Край мен вървяха много хора,
забързани към своя свят.
Едни се взират във живота,
а други реят се в мечти,
но всеки тръгнал е в посока
и сам по своя път върви.
И тъй, увлечен от тълпата,
минавам улици, пустини,
разчитайки на сетивата
ще спра след дни или...години.
И питах се, къде отивам,
не знаех как да отговоря.
Защо ли нищо не намирам,
врата, която да отворя.
Но казах си, не съжалявай,
надежда някъде се крие.
Бори се и не се предавай
и тя сама ще те открие.
Поспрях за малко. Чух вълните.
Море видях, не бе лъжа.
И вече знаех, че със дните,
по пътя си ще продължа.
© Николай Ковачев Все права защищены