Вечер кротко извеждам луната.
Сгъвам листа на прашните дни.
Във гнездото на рижата сврака
скривам шепа добри светлини.
Остарелите призраци пълнят
с рими всеки среднощен рефрен.
Със последен дъх утрото чака,
моя стих от щуреца пленен.
Димитрия Чакова
© Димитрия Чакова Все права защищены