Непознато място - чудно,
изключително красиво.
Няма намръщени лица,
само весела усмивка сега.
Светлина пред теб се явява, питаща с нежен глас:
"Нима не вярваш в чудеса, нима се питаш,
защо си тук сега?"
Обръщаш се - човек с крила?
Къде съм? Не е ли сън това?
Оглеждаш се и виждаш райска врата.
Непознатият човек с крила:
"Искаш ли да видиш
за последно света?"
Как за последно, това да не е раят?
Внезапно ме хвана за ръка
и полетяхме към познатата земя.
Полъх на тъга ме обзема сега,
виждам ридаещи, крещящи лица.
Това е реалността – тайфа познати
личности със сълзи на очи,
задаващи си въпроса „Защо?”.
Ковчег, вътре тяло,
гледам, а сякаш е огледало.
Там намирам моето тяло - без
душа, без капка живинка.
© Моника Кълвачева Все права защищены