Рисуват те, Дево, от мрамор те ваят, от думи…
На помощ те викат в борбата със сили нечисти.
Пристъпват в покоя ти с трепет и моите мисли,
щом чуят в сърцето камбани, тревожни и шумни.
Полагам глава на гърдите ти, нежно ме галиш…
Разбираш, нали, как ми липсват ръцете на мама!
Как често красивата цел се оказва измамна!
А дявола бих ли надвила без тебе? Едва ли…
Но толкова бързо забравям дори, че те има!
По навик сама се опитвам ярема да влача.
Мечтите ми млади прерязаха груби косачи.
Прониза ме Ерос, стрелата му смъртно рани ме! ...