РАЗКАЗ ЗА СЛЯПОТО МОМИЧЕ

Там, на морския бряг, дето пясък от злато

се целува със всички разбити вълни,

там живее отдавна момичето сляпо,

с най-красивия глас и най-дълги коси...

... Всеки ден, щом сънливото Слънце изгрее,

тя посреща го с топли незрящи очи,

и цял ден по брега песента ù се рее,

а светът, влюбен в нея, покорно мълчи.

Тя морето не виждаше, нито цветята...

Погледът ù не бе светъл изгрев видял,

но рисуваше цветни картини душата...

Бе щастлива! Със туй, дето Бог бе ù дал!...

Ала писано бе и се случи веднъж -

силен вятър довя полъха на съдбата.

Акостира на острова кораб с млад мъж.

Само той оцелял след морето с борбата...

Още щом я видя, пожела да я има!...

Излекува му раните само с усмивка.

А душата ù чиста и крехко-ранима

разтопи в него твърдата мъжка обвивка.

И тогава в добрите незрящите очи

появиха се пламъчета-пеперуди...

Ден по-късно мълвата се разпространи,

че момичето сляпо в моряка се влюби...

Като в сън после цялото лято отмина,

но когато навън изведнъж  застудя,

вдигна корабът своите платна и замина!

После никой  моряка ни чу, ни видя...

Там, на морския бряг, дето пясък от злато

се целува със всички разбити вълни

тя отряза косите си дълги, когато

Любовта си замина от нейните дни...

Никой вече не чу песента ù звънлива

и затвори се в клетка - прекършена птица.

Не умееше вече да бъде щастлива

и във черно облече се като вдовица.

Мина време... На острова старец-знахар

малък кораб, от запад, един ден стовари.

И се пусна мълва: носел той чуден  цяр -

всички болести гонел със тайни отвари!

И събраха се хората, тези, добрите...

На момичето всеки  по грош отдели.

Купиха те от стареца  билките стрити,

за да виждат за пръв път добрите очи...

И навярно пак тя, тази странна съдба,

бе решила да стори с момичето чудо...

Тя прогледна! С първите дни на Пролетта...

Но защо ли сърцето не биеше лудо?

... Все така тя посрещаше изгрева там,

дето беше си тръгнал от нея моряка,

и макар да пустееше цял  океан,

не повярва за миг, че напразно го чака...

И така ден след ден я уби Любовта.

Бавно беше угаснал блясъкът в очите...

А тя никога никой друг не пожела

със любов да прогони тъгата от дните...

... Днес пак там ще я сещнеш. Стои на  брега...

Тъжен вятър край нея самотно препуска...

Тя с очите си виждаше вече света...

Но загубила беше способност да чувства!...

Павлина Соколова

 П.С.- Вдъхновена от Баладата за Синьото момче на Иван Христов