Когато видиш разцъфнала роза,
омаян от нейната красота,
бързаш да се насладиш,
до сърцето силно да приютиш,
да вдишаш аромата,
оставяйки следа в душата.

Но времето минава, а розата
започва да пада,
листче по листче окапва.
Тя не е това, което беше,
за жалост, откриваш го вече.

Защо се завърта така кръговратът?
Защо кръгът се затваря?
Защо откриваме топлотата?
Сладостна, омайна е красотата
и когато си мислиш, че притежаваш я вече,
нещо в теб умира, защото
тя не е това, което беше!

Дали времето е тази константа,
която скрива слънцето в облаци гъсти,
която отнема надеждата
и оставя ни с голи пръсти?

Дали? Спирам да питам се вече.