Разсъждения край морето при пълнолуние...
Луна...Море... Безкрая... Неясни мисли ме тревожат:
„Човешкият Живот – какво е?...” Случайност ли е,
илѝ е планиран?...
От Звездните селения, дали възможен
е бил „десант” – от атоми самóорганизиран?...
Илѝ е ѝмало в „Началото” – Космичен разум,
предвидил далновидно всичко... Краят даже!...
Но и коварно (даже и без Ултиматум!...)
– Мигът когато: Нещо ѝли Някой
тука и Земята,
и нас, и целият Живот ще смаже...
... В неосъзнатия безкрай след Сътворението
и във Живота, даден ни под наем –
се носим в Хаоса космичен на Безвремието,
но и до днес – къде отиваме не знаем...
Земята е междинната ни гара
и преминаваме транзит през нея
със Времето в нелепа надпревара –
да легнем във „фаталната траншея”...
Но и до днес не сме получили от някъде покана
да се преселим там със стáтус на приятели...
Земята е единственото, дето ни остана,
но се държим със нея: сякаш сме завоеватели...
... А Вечността виси неразгадаема
над нас при всяка нощ на пълнолуние –
магията ѝ е напълно осезаема,
но сетива си нямаме:
да осъзнаем Нейното безумие!...
За него все мечтаем, обаче е на всуе:
Животът ни не е кодиран да е вечен,
че даже и молитвите ни страстни Бог да чуе,
Животът пак на тленност – е в Краят си обречен!...
Надеждата ни е единствено в Душите,
защото ни залъгват, че те били са вечни –
и тръгвали след Края безсмъртни към Звездите
загадъчни, но толкова отчаяно далечни...
... Какво ли във „човеци” нас тука ни превръща?...
Животът ни фактически във Времето: Какво е?...
Телата ни ли Бог избрал е да са всъщност,
(илѝ пък Душите?) за венец в Творението свое?...
Безсмъртие раздавал със Страсти упорити –
телата ни защо е тогаваТой забравил?...
Терзанията дал е да бъдат за Душите,
а за телата смъртни е болката оставил...
А ние и до днес, фактически не знаем
пак нищо за Душите и за това Религиите:
обсебват догматично в тях всеки знак неразбираем –
загадъчно описвайки го в светостта на „Книгите”...
... Живеем двойнствено в Дареното ни време –
в Душите е: Животът ни потаен...
... Но може би пък Дяволът в незнаен ден да вземе
надмощие над тях със Тайните, които –
възможно е да знае!?...
Телата са на показ... В Света живеем видими...
Със славните си подвизи и мерзките си грешки,
със страст необуздана към Любовта и Виното
и с всички „малки клабости” – наричани „човешки”...
Когато се преселват във Вечността Душите
отиват ли те там тела да искат нови?...
И търсят ли в Безкрая объркани следите
на щастие – подобно на „старите любови”?
Надвили гравитацията на Родната планета
ли реят се из Космоса свободни, безтегловни,
но търсят в Необята от Любовта парчета
познали неуюта, без страст да са самотни...
* * * * * * * * * * *
... Морето се вълнува... Залязоха звездите...
Нощта към хоризонта – полека изсветлява...
А все във мисли за: Страстта, Телата и Душите –
по Земната си орбита, нощта пак продължава...
И тя обаче, знае се, че няма да е вечна –
единствено и само: Въпросът е на Време
във нощ една такава, макар сега далечна –
и тия мои мисли с Душите да поемат!...
Аз тръгвам по брега... Вълните ме заливат...
Косата ми разрошва небрежно нежен бриз...
За мислите неясни остава в перспектива –
на следващата нощ поредният каприз...
* * * * * * * * * * *
... А с вятър във платната в посока – Необята
една самотна лодка във утрото отплава,
че там където сливат се небето със водата
за отговор навярно тя тайно се надява!...
08-09.06.2019.
© Коста Качев Все права защищены
"Обичам да пътувам по безбрежния океан в едно с Теб.
Безпътието е наслада за моите зрящи все нови и нови светове – очи"... И т.н .
Едидия