Разсъждения край морето при пълнолуние...

Разсъждения край морето при пълнолуние...

Луна...Море... Безкрая... Неясни мисли ме тревожат:

„Човешкият Живот – какво е?...” Случайност ли е,

илѝ е планиран?...

От Звездните селения, дали възможен

е бил „десант” – от атоми самóорганизиран?...

Илѝ е ѝмало в „Началото” – Космичен разум,

предвидил далновидно всичко... Краят даже!...

Но и коварно (даже и без Ултиматум!...)

– Мигът когато: Нещо ѝли Някой

тука и Земята,

и нас, и целият Живот ще смаже...

... В неосъзнатия безкрай след Сътворението

и във Живота, даден ни под наем –

се носим в Хаоса космичен на Безвремието,

но и до днес – къде отиваме не знаем...

Земята е междинната ни гара

и преминаваме транзит през нея

със Времето в нелепа надпревара –

да легнем във „фаталната траншея”...

Но и до днес не сме получили от някъде покана

да се преселим там със стáтус на приятели...

Земята е единственото, дето ни остана,

но се държим със нея: сякаш сме завоеватели...

... А Вечността виси неразгадаема

над нас при всяка нощ на пълнолуние –

магията ѝ е напълно осезаема,

но сетива си нямаме:

да осъзнаем Нейното безумие!...

За него все мечтаем, обаче е на всуе:

Животът ни не е кодиран да е вечен,

че даже и молитвите ни страстни Бог да чуе,

Животът пак на тленност – е в Краят си обречен!...

Надеждата ни е единствено в Душите,

защото ни залъгват, че те били са вечни –

и тръгвали след Края безсмъртни към Звездите

загадъчни, но толкова отчаяно далечни...

... Какво ли във „човеци” нас тука ни превръща?...

Животът ни фактически във Времето: Какво е?...

Телата ни ли Бог избрал е да са всъщност,

(илѝ пък Душите?) за венец в Творението свое?...

Безсмъртие раздавал със Страсти упорити –

телата ни защо е тогаваТой забравил?...

Терзанията дал е да бъдат за Душите,

а за телата смъртни е болката оставил...

А ние и до днес, фактически не знаем

пак нищо за Душите и за това Религиите:

обсебват догматично в тях всеки знак неразбираем –

загадъчно описвайки го в светостта на „Книгите”...

... Живеем двойнствено в Дареното ни време –

в Душите е: Животът ни потаен...

... Но може би пък Дяволът в незнаен ден да вземе

надмощие над тях със Тайните, които –

възможно е да знае!?...

Телата са на показ... В Света живеем видими...

Със славните си подвизи и мерзките си грешки,

със страст необуздана към Любовта и Виното

и с всички „малки клабости” – наричани „човешки”...

Когато се преселват във Вечността Душите

отиват ли те там тела да искат нови?...

И търсят ли в Безкрая объркани следите

на щастие – подобно на „старите любови”?

Надвили гравитацията на Родната планета

ли реят се из Космоса свободни, безтегловни,

но търсят в Необята от Любовта парчета

познали неуюта, без страст да са самотни...

* * * * * * * * * * *

... Морето се вълнува... Залязоха звездите...

Нощта към хоризонта – полека изсветлява...

А все  във мисли за: Страстта, Телата и Душите –

по Земната си орбита, нощта пак продължава...

И тя обаче, знае се, че няма да е вечна –

единствено и само: Въпросът е на Време

във нощ една такава, макар сега далечна –

и тия мои мисли с Душите да поемат!...

Аз тръгвам по брега... Вълните ме заливат...

Косата ми разрошва небрежно нежен бриз...

За мислите неясни остава в перспектива –

на следващата нощ поредният каприз...

* * * * * * * * * * *

... А с вятър във платната в посока – Необята

една самотна лодка във утрото отплава,

че там където сливат се небето със водата

за отговор навярно тя тайно се надява!...

08-09.06.2019.