Тъжно е небето тука,
в таз държава малка.
От майчини сълзи е потопена,
кишава е сякаш тук земята,
зарад теклите, неспиращи и днес реки.
Не попива се тази кръв юнашка,
сърце юнашко щом се не дели.

Глава си дава този за народа,
ръката си за чедото подлага.
Тежко е налегналото бреме,
кога народът срещу него бяга.
На крилете си един ги всички носи,
пробуждане на глупавите да направи.

Колкото и с копията да го ръгат,
неще ги той в небитието им остави.
Ще им бялата вода полива,
черното от душите да измият.
По зелените гори ще броди,
лек да им за болести намира.
Па и кръв червена ще пролее,
сал род да му не умира.

Народе, отвори си пак очите,
виж крилете на юнашката си птица,
виж лъва на картата световна,
почети тез от предишното си време.
Па на този помогни в близост,
припомни си що е Вяра,
стисни ръка със сълзи в очите,
почувствай юнашкото,
със сърцето във гърдите.

Силата в плам, от огъня вземете,
факлата държи я Този, дето дава се за вас.
Въстание срещу неправите вдигнете,
по-тежкото ще е този път.
Като вековете черни,
срещу своите се преборете,

светлина чиста донесете.

Тогава пак ще се хора върнат,
отдавна забравили своята страна.
Ще мож да стане пак юнака, 
дето водата цял живот я носи,
дето лек ви даде от преди,
дето и кръвта проле си.
Ако да не стане не успее,
реките вечни ще му пазят паметта.