Самоизмама
Прерисувах вечерта. А тя ми взе
най-последното парченце огледало.
Нямам вече светлина... и цветове.
Разполовявам обичта, за да съм цяла,
но отрязаната плитка ме боли.
Суетата ми без теб е сивоока.
Всяка ласка диша с кървави бразди
и се врязва тишината надълбоко...
до чупливото ребро на нежността.
Там са тъмни от умора всички думи.
Там се ражда, топлокръвна, утринта
и залязва, неразкрита, помежду ни.
Пазя листите с откраднатия взор,
с непокорните звезди, вместо ресници.
Звънна в тъмното отчупено стъкло.
Черно-бялото остана... само скица.
най-последното парченце огледало.
Нямам вече светлина... и цветове.
Разполовявам обичта, за да съм цяла,
но отрязаната плитка ме боли.
Суетата ми без теб е сивоока.
Всяка ласка диша с кървави бразди
и се врязва тишината надълбоко...
до чупливото ребро на нежността.
Там са тъмни от умора всички думи.
Там се ражда, топлокръвна, утринта
и залязва, неразкрита, помежду ни.
Пазя листите с откраднатия взор,
с непокорните звезди, вместо ресници.
Звънна в тъмното отчупено стъкло.
Черно-бялото остана... само скица.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ружа Матеева Все права защищены
