Дълъг ден и пролетна умора.
Дойде вечерта. Заплака небето.
А всичките досадни хора
са нещастни от което.

Освен мен. Да не забравяме и познайницата ми стара.
Плачем и ние, с небето във тон.
Приятелката ми, а именно една китара,
изплакваше стон подир стон.

Обичаме да плачем във такова време.
Тъжно е, нали?
Но който не носи онова самотно бреме,
той не знае колко ни боли.

И дърпам аз струните на моята китара.
Пръстите кървят, душата също.
"Не се отчайвай, приятелко стара,
за нас, самотниците, туй е присъщо!"