Далече си  от мен сега

и вчера, днес и утре за мен е все едно.

Страхът  във  мене проговаря: „дали ще се завърнеш ти...?”,

че пламъкът у нас угасва,  а със сълзи отдавна аз  не мога да те спра.

Обрекохме  се  самотници  да бъдем,   

без жал  проклели   дните на любовта

 и  вече скитници сме без душа.

 Това е истинско безумие – във пламък адски  да горя без жарък огън...

  И от  егоизъм само  не изричам: 

 "върни се - не ме оставяй, любими, вратата  не затваряй",

 а думите във мен  напират...

 от грешки учил се човекът – казват, но себе  си за грешен той  не признава.