По булеварда пристъпва едва,

сякаш без мисъл, с празни очи.

Тихо, безмълвно държи във ръка

празна кутия (по всичко личи).

С одърпано, некърпено палто

минава този странник всеки ден,

като подвижен монумент и то

минава все тъй покрай мен.

Веднъж го попитах: - Тая кутия

защо така всеки ден си понесъл?

Не, че исках отговор да открия,

а този ден просто бях малко по-весел.

Той ме прониза с поглед студен

изпод калпака, залепнал от пот

и каза: - Нося парченца от мен,-

нося вътре счупения си живот.

Един ден изчезна и оттогава

не го видях вече с онази кутия.

Животът му счупен потъна в забрава,

но образа му не можах да изтрия.