Шепот в сенките

Тя се приближи безшумно

 дори елените не я чуха.

Сова и нощни ястреби я наблюдаваха,

анализираха я.

Тя дойде обвита в бяла роба —

по-блестяща от слънчевите лъчи,

отразени в утринната роса —

но тъмнината я прегърна.

Тя я познаваше.

Тя седна пред мен, вгледа се в мен

със своите омагьосващо привлекателни очи.

Бяхме само двамата тук —

на ръба на света.

Очите ѝ: безкрайна бездна от болка.

Никой не можеше да разбере.

Отразяваща се в сълзите ѝ умираща луна.

„Какво те доведе тук?“, попитах.

Очите, които носеха тежестта на вечността.

„Търся себе си,“

тя запя с митичен глас,

отразяващ величественото самотно величие на вековете.

„Аз съм сама… със своите грешни копнежи—

за любов.

Очите ми, отровна отрова. Ръцете ми—острието.

Няма спасение от собствените ми сенки.“

„Може би,“ прошепнах през гърло,

стегнато от чувства,

„може би не е време да бягаш.“

Самодивата издиша.

Черната ѝ коса,

отразяваща небето,

падна нежно през раменете ѝ.

„Но как да не бягам?“, попита тя.

„Всичко, което знам, ме задушава.

Нощта… тя е всичко за мен, но и нищо.

Не мога да блестя като цветята

с цялата тази тъмнина вътре в мен.“

„Понякога трябва да изчакаш,

да оставиш себе си просто да бъдеш.

Не бягай от сенките си—

прегърни ги.

Чувствай болката.

Нека премине през теб.

Ще откриеш светлината точно там—

в прощаването със себе си.“

Тя замълча, изгубена в мислите си.

Навън вятърът прошепна нещо.

„Всичко в мен е заплетено,“ каза тя,

„като рибарски мрежи

в ръцете на старите рибари,

възли ,невъзможни да се освободят.

Искам да бъда цяла, но…“

Гласът ѝ се смеси с нощната симфония.

Самодивата погледна терапевта.

„Защо тишината в пустотата е толкова оглушителна?“

„Тишината,“ казах,

„е мястото, където отново ще намериш себе си.“

И там тя остана—

в тази тишина,

със сълзи, които не можеше да спре.

И няма нищо по-чисто от тези сълзи.

Вече не беше толкова сама.

И може би… просто може би,

всеки път, когато погледне отново към нощта,

тя ще види пламък от светлина—

някъде вътре в себе си.