22 февр. 2019 г., 13:42
Скитница
От векове се скитам
из пустинята.
В очите ми изтече
много пясък.
Косите ми изпръхваха
от дюните
и губеха от черния си
блясък.
Над мен гореше слънцето
немигащо
и вятърът лицето ми
изръфа.
Под стъпките ми
прах се вдигаше
и кактусът в ръцете ми
не цъфна.
О, виждах аз миражи всякакви –
оазиси с кипариси и плажове,
задъхана вървях нататък –
намирах само пуст,
безкраен пясък, даже
в стиха ти, мисля, зърнах
за миг земя далечна,
обетована,
но страх ме е до смърт
да се обърна –
вода ли са очите ти
или отрова?
22.12.2000
© Мария Димитрова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Чакам с нетърпение. Бива си те.
-
Хо, колко пъти съм си мислила, че край, не мога да напиша нищо смислено повече. Обаче минава време и нещо ме вдъхновява, трясва ме в главата и... Вчера например ме трясна една мисъл на Сократ и ще видиш какво изсътворих
-
Ох, лоша съм си, в пустинни мисли вкарвам. И лирическата ми невеста вместо с букет в ръцете, с кактус. Дано не го хвърли през рамо по някого! Но пък не е банално. Де да можех да пиша и сега подобни стихотворения. Усмивка.
-
Красиво. Пясъчен часовник, там където е пълно е пясък, а където е празно... ще стане пясък. Страховете ни.
Много ми хареса и виж в какви пустинни мисли ме вкара -
Благодаря.
-
Благодаря, Пепи.
-
Прекрасно!
-
Благодаря, Ани.
-
Хареса ми, Мария! Интересен автор си ти.
-
Благодаря, Кети. Благодаря и за "Любими".
-
Много сериозна поезия!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
