Сладоледеният дух
В градината, обсебена от духове
животът си тече по своя ред –
деца играят, обикалят слухове
над пейки с майки, хрисими наглед.
Край езерцето старци хранят гълъби,
а те припляскват с призрачни криле,
подскачат и отлитат – бели мълнии
над сивото на градското поле.
В алеята, претръпнала от спомени
играех си до здрач като дете.
Пораснала, разхождах се, подгонена
от смътен зов за гълъбов летеж.
Поспирах се край къща сладоледена
с хлапак на стража – Бабин Ягин роб,
а аз оставах с ведрост неповредена,
усмихната, макар с олекнал джоб.
Бе малкото момченце като птиченце,
подскачаше, разперило ръце
и гледаше ме жално, умолително
през кръпките на кльощаво телце.
Купувах сладолед и тръгвах радостна,
добро направила на гълъб бял
с изцапано лице и в унес сладостен,
а аз подсвирквах си "Ако си дал..."
Години минаха, вървя прегърбена
сред гълъби, подскачащи навред,
а същото хлапе, с усмивка щърбава
пак моли: "Како, дай за сладолед!"
Пред магазина на съседна улица
прогонен ангел тихичко скърби
и стиска в шепата си чест охулена –
рояк от дребни, светещи пари.
17.06.2019
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Димитрова Все права защищены
