Когато цветето усмихнато в ума си ти

и обагряш с обич моята градина,

над тъжните блага слънцето започва да блести.

Бели рози - красота, през нощта усмихната луна.

Гонитба с мислите красиво нежни,

когато влюбено сърцето движи устните незабравими,

твоите жестоки образи, любима, носят тайни тъй опасни.

„Мили” аз да чуя, нека чувствата да бъдат необясними,

но защо ли думите изричат се за миг?

И едно въображението на поета доставя му пиеси чудни,

а над тях тегне драматичен им неуспех със своя вик.

Перото черно - свидетел, прекарал дълги нощи будни,

разказва как той неспособен е истински да люби,

съкрушен и лутащ се в тъмнината, готова да го погуби.