Ти помниш ли онези нощи

копринени под бялата луна.

Как тихичко ми шепнеше

и милваше ни приливна вълна.

Над нас звездите светеха

и спореха във танц,

че таз любов обречена

не е достатъчна за нас.

А бяхме млади и не знаехме,

че истинска е тя.

Увлечени в игри, нехаехме

за утрешното нас.

Но дълга е нощта и тайнствена,

и в пазвата си пазеше

една дълбоко скрита истина,

че няма път постлан пред нас.

Целуваше ме нежно и се вричаше

завинаги и само мене да обичаш.

Денят се мръщеше и ни отричаше,

щом времето ни крадено изтичаше.

И минаваха дни и години,

звездите в косите запазихме.

Пътеки прокарвахме, цветни градини,

но тайната наша опазихме.

И какво, ако любовта ни е грешна.

Нима еднолика е тя.

Една позакъсняла среща

ще промени ли това?

Изпуснахме всичките влакове.

На гара самотна стоим.

А бяхме толкова влюбени

в един мираж недостижим.

На всичко, което обичахме,

животът написа ни двойки

и хвана ни той да преписваме,

а ние чакахме тройки.

Сега го научихме урока жесток,

стени със главите събаряме.

И път си проправяме нов,

а мечтите в сърцата затворихме.