Спомен
Ти помниш ли онези нощи
копринени под бялата луна.
Как тихичко ми шепнеше
и милваше ни приливна вълна.
Над нас звездите светеха
и спореха във танц,
че таз любов обречена
не е достатъчна за нас.
А бяхме млади и не знаехме,
че истинска е тя.
Увлечени в игри, нехаехме
за утрешното нас.
Но дълга е нощта и тайнствена,
и в пазвата си пазеше
една дълбоко скрита истина,
че няма път постлан пред нас.
Целуваше ме нежно и се вричаше
завинаги и само мене да обичаш.
Денят се мръщеше и ни отричаше,
щом времето ни крадено изтичаше.
И минаваха дни и години,
звездите в косите запазихме.
Пътеки прокарвахме, цветни градини,
но тайната наша опазихме.
И какво, ако любовта ни е грешна.
Нима еднолика е тя.
Една позакъсняла среща
ще промени ли това?
Изпуснахме всичките влакове.
На гара самотна стоим.
А бяхме толкова влюбени
в един мираж недостижим.
На всичко, което обичахме,
животът написа ни двойки
и хвана ни той да преписваме,
а ние чакахме тройки.
Сега го научихме урока жесток,
стени със главите събаряме.
И път си проправяме нов,
а мечтите в сърцата затворихме.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Камелия Миланова Все права защищены
