Лятото нарами връхната си дреха
и със свойта шапка от тъга
премина то по моята пътека
да срещне есента с „добре дошла”
отмина плахо, даже не продума
отрони тихо някаква сълза
погали ме със свойта златна струна
от радост, смях, и топлина...
остана роза и картичка със почерка му вял
от скитник, на кръстопътя спрял
за нея, и погледът ѝ снежнобял
ала замина той във онзи късен ден ...