Лятото нарами връхната си дреха

и със свойта шапка от тъга

премина то по моята пътека

да срещне есента с „добре дошла”

отмина плахо, даже не продума

отрони тихо някаква сълза

погали ме със свойта златна струна

от радост, смях, и топлина...

остана роза и картичка със почерка му вял

от скитник, на кръстопътя спрял

за нея, и погледът ѝ снежнобял

ала замина той във онзи късен ден

когато слънцето заспива

сред облаци от дъхав цвят

а есента – млада и невъзмутима

гордо крачеше през тях

страхувайки се, че ще срещне

един приятел непознат

и не ще да има смелостта да му признае

че е била все такъв проклет инат

че е била чужда; навярно ще му поиска онзи скъп билет

за лотария всевечна, със сезони и мечтите забранени

где животът сбира и дели душите разпилени

със шанса едно към милиард и пет

рисуваше пътеки цветни със боички от листа

разпръсвайки щастието нейде по света

ала за да прикрие самотата своя

есента превърна се на огнена тъма в пороя

а лятото, то я гледаше векове наред

така изящно недостъпна

и вярваше, че тя е миг от приказката стара

за вещица една и за някаква си жаба

гдето всеки носи същност по-различна

под маска театрална най-прилична

срещнаха се във цветя и вятър

под сянката на залеза червен

а в небесата звездни облаци творяха горист пейзаж студен

есента във лятото се взря

но се престори, че не го видя

и поздрави с  усилие голямо и сухичък гласец

ала словата се разтвориха в песента на минувач скорец

и тъй, тя продължи напред с палто от сенки и с преметнат шарен шал

към безкрая, замък от дървета, празна тишина... и кал

Ах! Как искаше да пропусне този маскен карнавал!

да изчезне вдън горите тилилейски

да се скрие от гордостта си зла

и все пак в очите чужди си остана

една кралица, устремена към властта

лятото понечи нещичко да каже

но разбра, че вече няма смисъл даже

и тръгна с куфар от разкъсани мечти

към хоризонта червеникав

друг живот да обезпокои

но с надежда, че ще я види в други дни

в късен час есента запали си цигара

после втора, трета... на площад самин

и въпреки, че пушеше като комин

никой минувач не я видя, ни един

тя бе там, ридаеща във мрака

молейки се лятото отново да я чака

плисна в миг дъждецът сив

отне сълзите ѝ без капка свян

ала намери той и чувства скрити –

надежда, обич, страст, и плам

поднесе ѝ  със хладна длан листо от шума разцъфтяла

последен спомен за една раздяла

че щастието най-трудно все се пада

но съдбата крие свойта изненада..

макар и хладна, макар дъждовна

есента със своите меки цветове плени

и все пак тя... тя лятото изпепели