Иззад острите пръсти на зимния ден
се заражда копнежът за лято.
Ти раждаше вяра –
всъщност раждаше мен
в онзи петък. И заедно плакахме.
Ти – за всичките бъдещи грешки.
А пък аз – за всичките разкаяния.
Ти – със своите тънички плéщи.
Аз – с вселенските си познания.
И видя всичко в мен, сякаш че ме позна.
В тишината порасна мълчание.
Аз забравих, че плаках. Че много боля. ...