Ако някога обземе те тъгата, а ти си сам и сякаш в мрак изгубена ти е душата, и търси, но не намира своя път. И с болки, стиснал зъби,теглиш своя кръст.
Ако скиташ се и дъжд проливен сякаш през дрехите стига чак до твоето сърце и носи ти студ, и сякаш плащаш за стари грехове, а навън е тихо и някъде в далечината чуваш глухо птичето гласче.
Звукът от капките го заглушава постепенно, а ти вървиш и мигом спираш се. И там в мрака си проправяш път, за да спасиш едно несретниче, и то наказано от съдбата, оставено да мре.
И когато протегнеш си ръката за мокрото врабче и усетиш в шепа премръзналото му телце, тогава забравяш за всички студове и болката от теб разсейва се.
Знай, човеко, не си живял напразно, щом запазил си доброто в своето сърце!