Не ми се пише вече, без жал останах и без думи.
Отдавна сякаш огънят горя във мен.
Сега съм тук като китара с неми струни.
Езикът ми претръпнал, грохнал, уморен.

А беше време славно, романисти и поети
прекланяха глави пред взора чер.
Незнайни генерали в униформи с еполети
отдаваха ми чест по маниер.

Самотно бе да си единствен на върха,
надлъж и шир, дордето поглед стига.
Да гледаш отвисоко в пустошта,
            как думите, морето от тела да вдига.          
      
Стоя, но с ледни трели вятърът плющи,
пробожда ме със злост във тая ледна буря.
Към нощното небе, залято с ледени звезди
приплъзвам поглед без да спирам.

Дори и днес от тук до края на света,
като самотен въглен тлеещ във гърдите,
усетил с лудостта на севера студа,
спокойно и лежерно отминават дните.