Едно момиченце пъргаво пристъпва прага,
към магазина тича с звънък смях.
Едно цветче невинно зад гърба си слага
и чак тогава доближава ниския тезгях.
Продавачката му се усмихва нежно,
прегръща го, а то възкликва: "Мамо!
За теб това кокиче белоснежно,
за теб донесох, мамо, само!"
Жената в чаша кокичето поставя,
сърцето й трепти от нежни чувства.
Да се върне вкъщи детето си заставя
и пак с въздишка във работа се впуща.
Но ето, за отмора майката излиза;
заместничката й неволно чашата събаря.
Девойка млада тъкмо в магазина влиза
и спира да помогне - сърцето си отваря.
Трогната дълбоко от малкия й жест,
по-старата жена подава й цветчето:
„Кокичето носител е на хубавата вест,
че разцъфва и душата заедно с лицето!"
Момичето разчувствано поема своя път,
със цветето в ръка достига до площада.
Хората, тълпейки се, не могат да поспрат
и молят се припряно за мъничко прохлада.
Един младеж едва девойката съзира,
познава я, помахва й и в миг я доближава.
Усмихва му се тя, но после рязко спира,
с паника се вглежда в човешката лава.
Кокичето е паднало, загубено в тълпата
и тя не ще го никога намери...
Във своите длани младежът взима й ръката,
утешително говори и я кани на вечеря.
Тя не знае как до болка сърцето му тупти,
нито доловила е в гласа му страх,
но усеща собственото си сърце да се топи
и му кимва с поглед плах...
И ето, става тъмно, площадът е пуст,
лежи единствено едно кокиче в мрака.
Старец, в гърбица скрил своя ръст,
навежда се, пухтейки, подпрял се с лакът.
Кокичето, горкото, отпаднало и прашно,
без думи сякаш моли го за помощ.
Старецът го вдига и бавно, но безстрашно
към къщата си родна се завръща.
И още на вратата посреща го гласче,
тъй топло, жизнерадостно и звънко.
На прага скача малко, рошаво хлапе
и силно дядо си прегръща още вънка.
Цветчето старецът подава му с усмивка
и дума му: „Чуй, болно е, за лек шепти!"
Разтворило очи широко, внучето му припка
и търси где кокичето да потопи.
Баба му, пробудена от детската възбуда,
съпруга си съзира и въздъхва облекчено.
Магически намира отнякъде посуда,
за да бъде внучето успокоено.
Запалило свещица и с грейнали очички,
момчето се надвесва над цветчето
и шепне му: „Не се бой вече, спи, кокиче!..."
Умилени, съзерцават старците детето.
Прегръщат се, отдръпват се в тъмата
и правят път на новия живот.
А внукът им, огрян от светлината,
част от тях ще съхрани и в своя род...
Но идва ден, кокичето умира,
цветята му изсъхват и се свиват.
Детето страда, но после май разбира -
във шъпа белите листа събира.
В градината безшумно се промъква,
ръцете си разтваря - и летят листа.
Вятърът поема ги, от двора ги отмъква
и стаената във тях любов разпръсква по света...
© Цвети Все права защищены