Едно момиченце пъргаво пристъпва прага,

към магазина тича с звънък смях.

Едно цветче невинно зад гърба си слага

и чак тогава доближава ниския тезгях.

Продавачката му се усмихва нежно,

прегръща го, а то възкликва: "Мамо!

За теб това кокиче белоснежно,

за теб донесох, мамо, само!"

Жената в чаша кокичето поставя,

сърцето й трепти от нежни чувства.

Да се върне вкъщи детето си заставя

и пак с въздишка във работа се впуща.

Но ето, за отмора майката излиза;

заместничката й неволно чашата събаря.

Девойка млада тъкмо в магазина влиза

и спира да помогне - сърцето си отваря.

Трогната дълбоко от малкия й жест,

по-старата жена подава й цветчето:

„Кокичето носител е на хубавата вест,

че разцъфва и душата заедно с лицето!"

Момичето разчувствано поема своя път,

със цветето в ръка достига до площада.

Хората, тълпейки се, не могат да поспрат

и молят се припряно за мъничко прохлада.

Един младеж едва девойката съзира,

познава я, помахва й и в миг я доближава.

Усмихва му се тя, но после рязко спира,

с паника се вглежда в човешката лава.

Кокичето е паднало, загубено в тълпата

и тя не ще го никога намери...

Във своите длани младежът взима й ръката,

утешително говори и я кани на вечеря.

Тя не знае как до болка сърцето му тупти,

нито доловила е в гласа му страх,

но усеща собственото си сърце да се топи

и му кимва с поглед плах...

И ето, става тъмно, площадът е пуст,

лежи единствено едно кокиче в мрака.

Старец, в гърбица скрил своя ръст,

навежда се, пухтейки, подпрял се с лакът.

Кокичето, горкото, отпаднало и прашно,

без думи сякаш моли го за помощ.

Старецът го вдига и бавно, но безстрашно

към къщата си родна се завръща.

И още на вратата посреща го гласче,

тъй топло, жизнерадостно и звънко.

На прага скача малко, рошаво хлапе

и силно дядо си прегръща още вънка.

Цветчето старецът подава му с усмивка

и дума му: „Чуй, болно е, за лек шепти!"

Разтворило очи широко, внучето му припка

и търси где кокичето да потопи.

Баба му, пробудена от детската възбуда,

съпруга си съзира и въздъхва облекчено.

Магически намира отнякъде посуда,

за да бъде внучето успокоено.

Запалило свещица и с грейнали очички,

момчето се надвесва над цветчето

и шепне му: „Не се бой вече, спи, кокиче!..."

Умилени, съзерцават старците детето.

Прегръщат се, отдръпват се в тъмата

и правят път на новия живот.

А внукът им, огрян от светлината,

част от тях ще съхрани и в своя род...

Но идва ден, кокичето умира,

цветята му изсъхват и се свиват.

Детето страда, но после май разбира -

във шъпа белите листа събира.

В градината безшумно се промъква,

ръцете си разтваря - и летят листа.

Вятърът поема ги, от двора ги отмъква

и стаената във тях любов разпръсква по света...