Сълзата...

Тя е нещо чисто, невинно, но невинаги добре разбрано.

Всеки я тълкува по различен начин.

Но точно тази сълза беше от едно счупено сърце,

от ноктите на предателството на кървави ресни раздрано,

без надежда да бъде скрепено отново.

Тя седеше в ъгъла и му пишеше писма,

когато изведнъж една сълза се появи в ъгъла на окото.

Хората минаваха покрай нея всеки ден,

съжаляваха я,

казваха: "Бедното дете, горкото!",

но само той се беше смилил над нея и ù беше обърнал внимание.

Но един ден той я подмина безразлично,

без да ù обърне внимание.

Сърцето ù беше наранено...

Когато той отмина,

тя легна на пода и от устните ù се откъсна тихо стенание.

И то не защото не я беше видял, а защото беше с друго момиче.

За нея това беше предателство.

Сълзата се стече по нейната буза,

но нямаше закога да се съжалява.

Тя стана бавно и се отправи към спирката.

Хвана автобуса,

първият, който дойде.

Спря пред книжарницата.

Взе лист и химикал и му написа писмо.

Писмо, пълно с любов,

писмо, изразяващо всичките ù чувства.

Обърса една сълза от ъгълчето на едното си око

и остави отпечатък в края на писмото, до името си.

По-късно той получи писмото, видя сълзата

и разбра колко много тя го е обичала.

Разбра колко дълбоко я е наранил,

но как тя му е останала вярна

и с всички сили е истината отричала.

Но вече беше късно, от нея беше останала само тази сълза...