Някои твърдят, че цветето маргаритка е покълнало от сълзите на Мария Магдалена...

Утрото плаче с тебе, Мария.
Сухи са очите на зората розовобуза.
Душа женска - необятна, морска стихия.
Разкъсваш с писък
на тревите смарагдовите блузи.
И капят сълзи -
бисерни, чисти мъниста.
Всяка сълза - маргаритка бяла.
На душата ти нежна, неопетнен е листът.
Грешно е само тленното ти, човешко тяло.
ТОЙ каза -" който е безгрешен,
нека първи хвърли ..."
Сега с маргаритените си сълзи
нозете му ще измиеш.
Цвете крехко...
От него цяла поляна
към слънцето се протяга.
Ти очите си мокри криеш.
И целуваш ръцете с пръстите фини
на бъдещия наш богочовек-спасител ласкав.
Дали е устоял на нежността ти невинна,
времето мълчи.
Крият се думите зад домино-маски.
В писанията какво ли не пише.
Но маргаритките все така са свежи.
В тях и днес сълзите ти горещи дишат,
все така са красиви и душегубно нежни.

В маргаритки се превръщат сълзите ти, Мария.
Когато ги бера... и на мен ми се плаче.