Нощес при мен женица стара
дойде – прегърбен силует.
Стоеше без да проговаря,
и съ̀лзи лееше безчет.
Помислих си – от топлината,
дали ми се привижда дух?
Коя е тази непозната
и стъпките защо не чух?
Защо стои сред мойта стая,
дали коя е ще позная?
Дали е просто странен сън?
И листче не помръдва вън.
А кучетата кротко спят,
не лаят, сякаш е приспала,
пазачите ми с глас познат
жената. Носи рокля бяла.
И как да ѝ помогна? Как?
Стои и тъжно тя ме гледа,
мълчи и псето на съседа
и страх ме хваща в този мрак.
Среднощен вятър ли припява?
Или дочувам женски глас?
— "Замина в чуждата държава,
забрави ли коя съм аз?
Ей, на, дойдох, дано в съня си,
да си припомниш ти дома
и откъде си, и коя си...
 Тук чужденка си и сама.
Дойдох. Живееш сред тъма,
а мен сърцето ме боли!"
Родина, майка чедо жали,
не го забравя. А далѝ
ще се завърне там – на прага,
на бащиния роден праг?
Сънят с вината ми избяга
и като мен – немил-недраг,
приседна в нощната градина...
Не смогнах дума да река...

Разсъмна. Махна ми с ръка
старицата и си замина.
Духът ми бе сломен и сам,
и звъннах плаха и унила,
уж бодро, смеех се, насила:
—" Хей, мамо, как я караш там"?