Обърнали ти гръб, затворили очите,
смятат се за силни, а всъщност са бедите.
И "различните" мразят, все "не им пука".
Сякаш те си вярват, а при теб - несполука...
Ти си лудият сега - изкарват те такъв,
в материалната стълбица всеки гледа да е пръв!
И изведнъж ти се иска да станеш като тях,
но осъзнаваш, че така ще се превърнеш във прах...
На тях май е лесно, а ти все се мъчиш...
Къде е справедливостта, на която се учиш?
Тъкмо да тръгнеш и злото да приемеш,
вземаш се в ръце и тъмнината нападаш,
а врагът ти се не плаши, гледа те без страх...
И отново се съмняваш - "Аз ли греша?",
усеща те врагът и удря те в гърба...
Казваш си: "Край! Стига", оръжие нарамваш,
Силата е с тебе и ти не съжаляваш.
Откъде тази грубост, откъде тази злоба,
Как ли я издържат, ще се чудиш до гроба...
Любовта ту си идва, ту си после отива -
кога ли ще се върне таз на злото съпротива?
Революция тя вдига, света ти разтърсва,
После, без да пита, бързо се измъква.
Гониш я ти, а тя все ти бяга,
но никого това май не го засяга...
То там, при тях, всичко е наобратно,
Даже любовта смесили с развратно...
Вярата те пази, щом силите ти чезнат.
Гледаш и дълго мислиш над безкрайната бездна...
И накрая ти мечтаеш за спокойствие и радост,
за една усмивка мила, дето да запази твойта младост...
Обаче се оказва, че светът е объркан,
и ти си този, който му е нужен...
© Иван Алексиев Все права защищены