Обърнали ти гръб, затворили очите,

смятат се за силни, а всъщност са бедите.

И "различните" мразят, все "не им пука".

Сякаш те си вярват, а при теб - несполука...

Ти си лудият сега - изкарват те такъв,

в материалната стълбица всеки гледа да е пръв!

И изведнъж ти се иска да станеш като тях,

но осъзнаваш, че така ще се превърнеш във прах...

На тях май е лесно, а ти все се мъчиш...

Къде е справедливостта, на която се учиш?

Тъкмо да тръгнеш и злото да приемеш,

вземаш се в ръце и тъмнината нападаш,

а врагът ти се не плаши, гледа те без страх...

И отново се съмняваш - "Аз ли греша?",

усеща те врагът и удря те в гърба...

Казваш си: "Край! Стига", оръжие нарамваш,

Силата е с тебе и ти не съжаляваш.

Откъде тази грубост, откъде тази злоба,

Как ли я издържат, ще се чудиш до гроба...

Любовта ту си идва, ту си после отива - 

кога ли ще се върне таз на злото съпротива?

Революция тя вдига, света ти разтърсва,

После, без да пита, бързо се измъква.

Гониш я ти, а тя все ти бяга,

но никого това май не го засяга...

То там, при тях, всичко е наобратно,

Даже любовта смесили с развратно...

Вярата те пази, щом силите ти чезнат.

Гледаш и дълго мислиш над безкрайната бездна...

И накрая ти мечтаеш за спокойствие и радост,

за една усмивка мила, дето да запази твойта младост...

Обаче се оказва, че светът е объркан,

и ти  си този, който му е нужен...