Пак ти носих на гроба цветя.
Двете бяхме, със мама.
Знаеш я… гроба прелива с вино, с вода.
Само погледа ѝ крещи - няма го, няма…
Тишина е. Там всичко мълчи.
На дървото, само някоя врана,
зорко на гроба ти бди,
на Смъртта сякаш е вярна охрана…
Поседяхме. Даже слънце изгря.
Да напомни – живот продължава.
Все се чудя, баща ми…
Карма ли беше или съдба,
че остави мама - вдовица толкова млада?
Хайде тръгваме… В друг живот ще се срещаме,
знам го - жива душата е, оплакваме тяло.
Уж го знам, ала в мен плаче малко дете,
което с татко си не е играло.
© Liana Di Все права защищены