Пак ти носих на гроба цветя.

Двете бяхме, със мама.

Знаеш я… гроба прелива с вино, с вода.

Само погледа ѝ крещи - няма го, няма…

Тишина е. Там всичко мълчи.

На дървото, само някоя врана,

зорко на гроба ти бди,

на Смъртта сякаш е вярна охрана…

Поседяхме. Даже слънце изгря.

Да напомни – живот продължава.

Все се чудя, баща ми…

Карма ли беше или съдба,

че остави мама - вдовица толкова млада?

Хайде тръгваме… В друг живот ще се срещаме,

знам го - жива душата е, оплакваме тяло. 

Уж го знам, ала в мен плаче малко дете,

което с татко си не е играло.