Очите ти, очите ти,

В които потъвах безметежно.

Дълги години отминаха,

Но копнея все така за твойта нежност.

Ръцете ти, ръцете ти,

В които бях обичана, желана.

Споменът не го премахна времето,

Макар да знам, че на други ги даряваш.

Устните ти, устните,

Дето моите покоряваха.

Знам, не трябва да ревнувам,

Не трябва в мен да париш като рана.

Думите ти.

Твойто всичко.

Боже, как боли ме само…

Онова, недоизказаното… Недовършеното с тебе.

Обичам те… В това е смисъла.

И като в началото те искам.

Сто живота отминаха, да.

Смях се фалшиво - без радост.

Чужди лица докосвах на инат.

И да се махнеш… Така се надявах!

Сега не зная по-мъдра ли станах?

Но до смърт уморена съм.

Знам, късно е с тебе да сме пак двама.

Затова ще те пазя на най-дълбокото място… В сърцето си.

Автор: Полина Велчова