Очите ти, очите ти,
В които потъвах безметежно.
Дълги години отминаха,
Но копнея все така за твойта нежност.
Ръцете ти, ръцете ти,
В които бях обичана, желана.
Споменът не го премахна времето,
Макар да знам, че на други ги даряваш.
Устните ти, устните,
Дето моите покоряваха.
Знам, не трябва да ревнувам,
Не трябва в мен да париш като рана.
Думите ти.
Твойто всичко.
Боже, как боли ме само…
Онова, недоизказаното… Недовършеното с тебе.
Обичам те… В това е смисъла.
И като в началото те искам.
Сто живота отминаха, да.
Смях се фалшиво - без радост.
Чужди лица докосвах на инат.
И да се махнеш… Така се надявах!
Сега не зная по-мъдра ли станах?
Но до смърт уморена съм.
Знам, късно е с тебе да сме пак двама.
Затова ще те пазя на най-дълбокото място… В сърцето си.
Автор: Полина Велчова
© Полина Велчова Todos los derechos reservados
И ще я носим до живот...
Ще помним сладостта от плод-
от раздялата отровен.