Ти замина - болката остана

С чужди усмивки ли ме преживя? С всяка нова ли успя? 

"Моя стар диван кой ли не видя.." - казваш ти студено, все едно сърцето ти е вкаменено.

Кога ти се случи това? В началото на есента?

Предполагам не е лесна раздялата с тъмните полски очи, но нима очевидното не виждаш ти?

Създаваш болка у другите, за да убиеш тази в теб, изгаряш ги, за да не се опариш ти самия отново.

Нима лекият загар е нещо лошо..какво е любовта без парещото чувство, какво е лятото без целунатата от горещото слънце кожа?

Нима не искаш някой да те стопли отново, нима си мислиш, че с иронията болката се скрива и светът с теб по-лесно ще се слива? 

Умен човек си, но толкова бъркаш...по много неща над мен си - по-интелигентен, по-опитен -безспорно, но нима това ти помага да спиш спокойно?

Кога забрави на живота да се наслаждаваш и любов на хората да даваш?!

Може би съм аз в грешка, поредната твоя пешка, имаща се за значителна в твоя живот забежка...

Ще ми се да беше всичко на този свят взаимно, да не се влюбвам така наивно, да не вярвам, че на щастие ще мога да те науча, когато самата себе си не спирам да мъча.Няколко месеца само с мен се занимава, а аз вече седем не мога теб да те забравя...

Замина далече - едва ли ще те видя вече, но споменът за теб остава като жива рана, която се отваря при всяка твоя дигитална поява на екрана.