Денят си ляга

и нощта

отново бърза да настъпи.

Студена влага

за беда

сковава в лед пътеки глухи.

Развява вятър

мрачни клони,

шуми безлюдната гора.

Надвисва облак,

дъжд се рони.

Сред дънери многовековни

се стели призрачна мъгла.

Проблясва пламък ‒

миг на яркост.

И в порив на светлинна ярост

прозират крепостни стени.

Изваян с камък

древен замък,

стаен сред горската дъбрава,

в руини запустял лежи.

Там черни кули

хвърлят сянка

над разбитите врати.

Обрасли друми

тънат в дрямка.

Под готическата арка

ръждясал родов герб виси.

Там в двора мрачен,

скрит сред здрача,

опустошен и осквернен,

стои параклис.

Железен крипт

с латински надпис

над входа стене окачен.

По пода в храма

разпиляна

е църковната утвар.

И кръстът божи

гние строшен

край овъгления олтар.

Там тинест слой

от кал и торф

изпълва крепостния ров.

Навред в гробовете безброй

там доблест славна

спи отдавна

сред гранитния покой.

А храстите венци оплитат

над поруганите реликви

и тишина ръце простира.

Там времето за отдих спира.

Там взор човешки не прониква...

Но всяка вечер

в час уречен,

щом ангелите угасят деня,

навярно на безсъние обречен,

по тъмни доби

някой броди

в погубената твърдина.

И стъпки тежки,

нечий дъх,

тревожат каменната пустош.

Понесъл свещи

нечий дух ‒

напълно доловимо вслух ‒

там всяка нощ се връща.

И стълби прашни

стенат страшно,

проскърцва гнилият паркет.

Върху стената

хвърля сянка

зловещ и мрачен силует.

Под расото

лъщи кираса,

качулка крие мъртвото лице.

На хълбока е меч препасан ‒

гравиран с диамантена украса,

и с острие,

прекършено на две.

И всяка вечер

в час уречен,

щом небосвода озари луна ‒

пристигащ от епохите далечни ‒

безплътен призрак

в храма влиза,

отваря входната врата.

Застанал в мрака,

сбира длани

пред обкованите в метал гърди.

Прегъва крак,

глава прекланя

и с интонация сакрална

в молитва слогове реди.

Зове смирено

с думи верни

по име старци и деца,

положили телата тленни...

От тях, горките,

прошка дири,

задето крепостта не отстоя...