Денят си ляга
и нощта
отново бърза да настъпи.
Студена влага
за беда
сковава в лед пътеки глухи.
Развява вятър
мрачни клони,
шуми безлюдната гора.
Надвисва облак,
дъжд се рони.
Сред дънери многовековни
се стели призрачна мъгла.
Проблясва пламък ‒
миг на яркост.
И в порив на светлинна ярост
прозират крепостни стени.
Изваян с камък
древен замък,
стаен сред горската дъбрава,
в руини запустял лежи.
Там черни кули
хвърлят сянка
над разбитите врати.
Обрасли друми
тънат в дрямка.
Под готическата арка
ръждясал родов герб виси.
Там в двора мрачен,
скрит сред здрача,
опустошен и осквернен,
стои параклис.
Железен крипт
с латински надпис
над входа стене окачен.
По пода в храма
разпиляна
е църковната утвар.
И кръстът божи
гние строшен
край овъгления олтар.
Там тинест слой
от кал и торф
изпълва крепостния ров.
Навред в гробовете безброй
там доблест славна
спи отдавна
сред гранитния покой.
А храстите венци оплитат
над поруганите реликви
и тишина ръце простира.
Там времето за отдих спира.
Там взор човешки не прониква...
Но всяка вечер
в час уречен,
щом ангелите угасят деня,
навярно на безсъние обречен,
по тъмни доби
някой броди
в погубената твърдина.
И стъпки тежки,
нечий дъх,
тревожат каменната пустош.
Понесъл свещи
нечий дух ‒
напълно доловимо вслух ‒
там всяка нощ се връща.
И стълби прашни
стенат страшно,
проскърцва гнилият паркет.
Върху стената
хвърля сянка
зловещ и мрачен силует.
Под расото
лъщи кираса,
качулка крие мъртвото лице.
На хълбока е меч препасан ‒
гравиран с диамантена украса,
и с острие,
прекършено на две.
И всяка вечер
в час уречен,
щом небосвода озари луна ‒
пристигащ от епохите далечни ‒
безплътен призрак
в храма влиза,
отваря входната врата.
Застанал в мрака,
сбира длани
пред обкованите в метал гърди.
Прегъва крак,
глава прекланя
и с интонация сакрална
в молитва слогове реди.
Зове смирено
с думи верни
по име старци и деца,
положили телата тленни...
От тях, горките,
прошка дири,
задето крепостта не отстоя...
© Андрей Филипов Todos los derechos reservados