Във точка на пречупване се срещнаха смъртта
и свободата.
Сдобриха се и слязоха в града.
Играха си, после онемяха,
виждайки на хората греха.
Във точката се сбраха и се сляха.
Съдбата си отвориха на бис.
Нещастни бяха и щастливи бяха.
Останаха в божествената вис.
И сляха се, и силно закопняха
за нови правила, за нова мощ добра.
И после слязоха в музеите на мрака
и зърнаха на хората греха.
Смъртта и свободата бяха слънце,
луна, звезди и мощ, и дива жар.
Понесоха се леко като птици
и врекоха се да са вечен дар.
Смъртта умря, а свободата диша,
макар и окована във верига зла,
и още по смъртта си тя въздиша,
целувайки нелеката съдба.
Смирена е смъртта във своя гроб прекрасен,
склопила е очи и чака звезден лъч.
Когато той шепти с гласа си гръмогласен,
ще се роди отново в дива злъч.
Червено е морето, във кръв се къпе диво.
Червени са очите на смъртта.
И търси тя мечтата си красива,
намира ли я, или още дири тя?
Смъртта и свободата се видяха,
целунаха се в миг и тя умря,
умря надеждата на злото, плаха,
умря и се роди във светлина.
Човеците утихнаха размирно,
видяха се заспали и добри.
Това е тяхната утеха, мирно
да сипят хули и да бъдат зли.
Съдбата се прости с тревога златна,
прости се и със своите лъжи,
понесе се на колесница златна,
помоли пролетта да ù дружи.
Смъртта пък спусна се в двореца срутен
и построи го от молитви и сълзи.
Небето се стовари като струпей
върху горещи, неуморни две очи.
Така роди се светлината чиста
и се разпадна в дивни красоти.
Смъртта и свободата се пречисти
и сплетоха оранжеви коси.
Така небето просия във злато
и се роди изгряваща звезда.
Роди се, после разпиля се сладко
в очите на смъртта и свобода.
© Нико Ников Все права защищены