Животът тъй бързо препускаше през нея...
Изстрадала тя всичко тъй опасно...
Плакала тя всяка нощ... свита като малка фея...
Искаше да спре... да грейне туй лице прекрасно.

В миналото усмивката ù беше слънце...
Чиста, истинска, щастлива 
малка като зрънце...
Ала изчезваща в тълпата завистлива.

Цял живот тя бе така...
през деня и през нощта,
съзерцавайки небесната тъма...
мечтаеше тя кротко за избавление от свойта голота.

Свойте грехове мечта ù бе да ги забрави...
някой в нея светлина да бъде...
през тез груби хора... празни, път да си проправи.
но при кой да иде да помогне, кога, къде?

Отказа се тя от този блян невероятен.
Но тогава той дойде...
тъй семпъл, мил... с ума си необятен...
прекрасни чувства в сърцето ù доведе...

Красива я нарече...
умна също....
въпреки че бе далече...
за нея туй щастие не бе присъщо.

Харесваше му да я утешава
харесваше да буди той усмивката ù нежна...
харесваше да бъде с нея, когато прегрешава...
харесваше да бъде той в сърцето ù надежда...

А на нея харесваше ù че го има...
че казваше й.ù всичко важно...
да има неговата обич... независима, необратима,
да я изпълва като нежност... в очите ù да няма място влажно.