Той - камъкът
765
0
0
Души ме пустият му камък -
увиснал по спомена,
се опитва да ме разплаче.
Не не плача, когато
разказвам измислени приказки,
от истинските ми се къса сърцето.
Не не те обвинявам.
Понякога със бяло името ти изписвам.
Друг път си ми по-черен от врана.
И притварям очи,
и се смея неистово.
И се крия от себе си,
и се търся безименно.
Не не те обвинявам.
Аз съм тази, от която
реките си търсят пристанища.
Аз съм тази, от която
моретата урочасани боледуват
по своите гларуси.
И се крия от себе си.
И се крия...
И шепне пустият му камък,
че кой те е търсил?
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Полина Все права защищены
