На милион парчета разпиля се пъзела който заедно опитвахме се да редим,

Не можех да ги видя даже - светлината се изгуби и замени я мрак студен.

На колене застанах - не да моля, а защотото съм сковен,

Не мислех, че ще мога повече да стана щом не искаш да си вече с мен...                 

Дори и времето като че ли забави свойта крачка, за да обърне внимание на нас

Ти обърна и на него гръб и просто тръгна, без да кажеш докога.

А то застана и със мен замръзна, без да пита за това,

и всеки бавен миг без теб споделях с него, погълнат от нощта...

Като че ли след век във тъмнината – слънцето неусетно пак изгря

И бях облян от светлината, сякаш тя подаде ми ръка.

Изправих се и не повярвах, че съм невредим, а тя погледна ме и каза:

„Хайде да го наредим!“