На милион парчета разпиля се пъзела който заедно опитвахме се да редим,
Не можех да ги видя даже - светлината се изгуби и замени я мрак студен.
На колене застанах - не да моля, а защотото съм сковен,
Не мислех, че ще мога повече да стана щом не искаш да си вече с мен...
Дори и времето като че ли забави свойта крачка, за да обърне внимание на нас
Ти обърна и на него гръб и просто тръгна, без да кажеш докога.
А то застана и със мен замръзна, без да пита за това,
и всеки бавен миг без теб споделях с него, погълнат от нощта...
Като че ли след век във тъмнината – слънцето неусетно пак изгря
И бях облян от светлината, сякаш тя подаде ми ръка.
Изправих се и не повярвах, че съм невредим, а тя погледна ме и каза:
„Хайде да го наредим!“
© Емил Василев Todos los derechos reservados