Седиш сам, отново там в препълнената стая…
Не чуваш и не усещаш нищо, освен собствената си болка.
Болка, която пазиш далеч, много далеч от другите.
Болка, която те изяжда бавно и мъчително отвътре.
Седиш сам, отново там в тъмната стая…
Не виждаш и не говориш на никой, освен на собствените си сълзи.
Сълзи, които обещават винаги да са толкова силно неудържими.
Сълзи, за които знаеш, че никога няма да спрат да болят толкова явно.
Седиш сам, отново там в далечната стая…
Не мислиш и не приемаш нищо, освен тъгата идваща от душата ти.
Тъга, която ти нашепва колко силна може да бъде тя.
Тъга, която не би желала да си тръгне за нищо на света.
Седиш сам, отново там в студената стая…
Не желаеш и не правиш нищо, освен да чакаш, да чакаш да дойде отново нощта.
Нощта, която те прегръща тъй нежно и плахо, стопляйки те със своята дълбока самота.
Нощта, която единствено тя те разбира и приема , целувайки всяка твоя неизказана дума.
Седиш сам, отново сам в тази стая… надявайки се да заспиш, да заспиш и да дойде отново сънят при теб, отново до теб… да дойде и да те отведе там, където за тъгата няма да има време…
© Емилия Таскова Все права защищены