В безвремие ли пак да се описвам,

когато в източната част на моя ум,

едва ме тайничко прелиства

налудничаво - страшен шум.

Полудяла със времето. О, Боже!

Дори разкрила съм си всичко мое...

Къде да скрия надеждата си, пусната от горе,

където затрупала съм всичко твое...

И как да се обърна пак към дъното...

... дъното, където съм рисувала очи...

Как? Че то за миг дори не се е сбъднало...

... дъното, където мислила съм някога мечти...

 В безвремие ли отново да се скитам?

Едва ли отишла съм толкова напред...

Аз съм просто шепа с твойта длан покрита.

Един безразсъден, опустял човек.