В памет...
Времето спряло е в твойте очи.
В моите още препуска.
Сърцето ми вика: Стани! Не мълчи!
Вземи от дъха ми! Почувствай!
Но вече е късно, светът е замрял,
притихнал, сега те посреща
във друга реалност, със малко печал
и снопче запалени свещи.
Ти искаш ли сълзи за своя живот
или от спомен - усмивки ?
Не зная. Земята е просто кълбо,
от което си тръгваш... и идваш.
Застинала маска е твойто лице -
тъй младо, но вече живяло.
Дали се усмихваш сега и на мен,
защото обличам се в бяло?
А около мен, потънали в скръб,
във траур са всички премени.
Душата ти бяла е и ти си на път
ангел да бъдеш до мене.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Горяна Панайотова Все права защищены
