Винаги, когато се натъжа,

ти идваш в мислите ми,

без да съм те канила,

просто вземаш столчето и сядаш тихичко до мен.

Поглеждам те и казвам тихичко „върви си”,

но ти си глух за моите думи.

„Ввърви си” - казвам аз отново, и посочвам с пръст вратата,

но не, ти стоиш и спокоино ме гледаш как се мъча.

„Ввърви си” - казвам го за трети път,

избухвам в плач и аз излизам вместо теб,

а ти ставаш и тръгваш след мен.