Ветре мой...
Остана тихо в мене,
след като си тръгна...
настъпи нощ студена...
чакам да се върнеш...
Безкрайно силно те обичах,
някъде сгреших ли?...
Нали във обич ми се врича?
Някога ще ми простиш ли?...
Безумен студ е вътре,
вятър вее ми в сърцето...
Стена от дъжд прегръщам,
сълзи капят по лицето...
Снегът вали и побелява
всичко помежду ни...
Гръм ме сякаш повалява...
изгуби се дъхът ми...
Ветре мой, недей,
не му пречи,
нека има вятър във платната...
И ти, дъжде, за мен
недей плачи,
не потушавай огъня в сърцата...
Снежко мой,
не го вали,
недей затрупва в него добрината...
А ти, мой Гръм,
го застигни
и запали на любовта искрата...
Минават дни... и седмици,
стоя сама във тишината...
Безлични, всички делници
изгубват се във тъмнината...
Безкрайно силно те обичах,
но някъде със теб сгреших...
във мен преди се врича ти,
но не можа да ми простиш...
Измръзнах вече, не усещам
в сърцето воя, ветровете...
лицето ми с тъга посреща
и бурите, и дъждовете...
Снегът засипа ме и побелях,
а ти си толкова, така далече...
но гръм разтърси ме, разбрах...
че просто ти не ме обичаш вече...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мила Нежна Все права защищены
