Ветровете на стария спомен

ми довява нощта с тишина

и блещука пак пламъка скромен

на свещица сред сноп тъмнина.

Те със звуци от старата песен

непозната тогава, без жар

носят помен от нявгашна есен

днес навярно превърната в кал...

Свежестта на затихнали чувства,

помътнели сред хладни води

и в усмивка разтворила устни

песента, недопята преди...

И през тъмни, мъгливи простори,

гледка бавно помръкваща днес

от албум тъй отдавна разтворен

и оставен на слънце до днес.

Непрегледани старите снимки

пожълтели невинно стоят.

Неразбутани старите примки

на безбройни капани зоват.

Пак простират се дебрите стари

непребродени лесове веч,

изгорени сега от пожари,

повалени от давнешна сеч.

Как дочувам пак в листите шепот...

В долината бълбукащ поток...

Как е жива пак старата есен...

неподвластна на бъден порок.

И стоят пожълтели корони.

Непребродени после гори...

Вдишвам мирис на борови клони,

аромати на горски треви...

Но допята е старата песен.

Поомръзнала някога чак.

А настъпва пак новата есен

но не тъй светлоспоменна пак.

Днес се хълмове голи издигат,

непристъпни и стръмни скали

до безкрая просторите стигат

но не мои простори, уви...

Ветровете на стария спомен

от загърбени стари мечти...

Ветровете на стария спомен,

ураган са, от който боли.