Сам без храна и надежда,
сам във окопа стои,
войник като клетник изглеждащ,
войник, плачещ с тежки сълзи.
.
Сам, вече няма другари до него...
Всички загинаха за лудата кауза!
Всички са мъртви, а той е погребан,
в морето от трупове, силно нагазил.
.
Защо се води тази война?
Чии интереси защитаваш, войниче?
Защо навел си смирено глава?
Кръвта на потоци вече потича.
.
Къде остана мирът, добротата, живота?
Къде заминаха чувствата силни?
Сега сърцата са пълни с жестокост,
кръвта се лее все по-обилно.
.
Куршумите святкат над твойта глава,
топовните залпове около теб прогърмяват.
Несравнимата болка на твойта душа,
те кара искрено да съжаляваш.
.
Защо си тук, а не у дома,
където те чака семейство щастливо?
С пари завъртяха твоята глава
и твоето бъдеще е някакси сиво.
.
Ще изтраеш ли още, врагът наближава,
врагът многоброен, безскрупулен, див.
Да мръзнеш в окопите, ти продължаваш,
макар и сломен от душевния срив.
.
Куршум те пронизва право в сърцето,
сякаш съдбата е милостива към теб.
За миг от секундата живота отнет е,
но умираш поне като свободен човек.
.
Споменът за всичко минава пред очите,
тялото пада, мъртво е то.
Греховни са, знаем, на всички съдбите,
а ти си частица добро… във цялото зло.
.
Времето мина, войната приключи.
Сякаш бе забравена, низко, позорно...
Но скоро отново това ще се случи.
Човешката простотия е безгранична… безспорно.